Господ го пратил

 – Господи, дай ми топла вяра и сили и днес да Ти отслужа света Литургия! - шепнеше отец Иван, коленичил пред светия престол.

 Когато се изправи, утринните лъчи огряха спокойното му лице. Навън беше дошла пролетта. На стария орех, почернял от лютите зимни ветрове, пееше рано дошъл от юг кос.

 В храма отекваха стъпките на клисарката, която подготвяше за предстоящото богослужение. Стара жена, подранила, правеше поклони пред иконостаса, целуваше иконите на Майката Божия, св. Иоана, св. Николая, св. Георгия и ги поздравяваше с „добро утро".

 Беше Неделя Православна - първата неделя от великия пост. Отец Иван облече светложълти одежди, уми ръцете си и застана пред жертвеника.

 - Господи, помени болните, в това село, помени тези, които са в нужда, които страдат, които работят в полето, заводите, мините, които са на път, кои то пазят отечеството ни!... Помени, Господи, починалите, погиналите в бой знайни и незнайни жертви!...

 И свещеникът отронваше трошици от бялата просфора върху сребърния дискус. Стотици домове посети мислено, множество умрели спомена и се моли за тях.

 След привършване на проскомидията, сребърната кадилница запя в ръката му. Тамянният дим литна към олтарния свод и се сплете в слънчевите лъчи, пронизващи стъклата.

 Отвън долиташе цвъртенето на врабчетата, под скачащи по църковния покрив.

 Време бе вече за служба, седем часът мина, а певецът дядо Коста, който никога не закъсняваше, още го нямаше.

 Тази седмица бе доста изморителна. Продължителни богослужби отслужи отец Иван с певеца - утренни и вечерни - радостни, ободрителни за тях и за многото богомолци. А снощи множеството изповядващи се го задържа до полунощ. Между тях бе и дядо Коста, който му се изплака, че не се чувствува добре.

 - Сестро Радо, моля те, прескочи да видиш, защо дядо Коста го няма! Повикай го - иначе как ще карам сам службата? Първа неделя е от поста! Ще има много причастници!.

 Клисарката не чака втора покана и бързо излезе.

 Минутите минаваха. Все повече храмът се огласяше от стъпките на прииждащите богомолци. Свещеникът застана пред клироса и започна утринното правило, разтревожен от лошо предчувствие. Често поглеждаше с неспокойствие към входната врата.

 - Не може да бъде друго - мислеше той, - разболял се е дядо Коста, друго не може да го задържи...

 А богомолците се увеличаваха. Мнозина се чудеха защо певецът го няма.

 Най-после клисарката се върна тичешката, запъхтяна.

 - Отче... У дядови Костови нямаше никой. Съседката им каза, че нощес той получил слаб удар, загубил говора, повикали лекаря и с болничната линейка той и бабичката му били откарани в болницата.

 - Не думай! - с уплаха извика свещеникът. Той се тъй слиса, че не знаеше какво да предприеме. Мачкаше епитрахила, дърпаше предницата на фелона, отиваше до иконостаса, пак се връщаше до клироса, ровеше книгите, каточе диреше нещо.

 - А как ще отслужа Литургията?... Горкият дядо Коста. Помогни му, Господи, заради вярата му! Оздрави го!

 Отец Иван бе готов да се разплаче.

 Разбрали какво се е случило, някои богомолци приканиха:

 - Отче, викайте стария певец, дяда Христа!

 - Той не може, не вижда... Нито пък може да се движи... Как да Ти отслужа светата Литургия, Господи?

 Все пак отец Иван преодоля смущението и мъката си и продължи утринната. Реши в себе си да отслужи само нея и накрай да съобщи на богомолците, защо не ще има Литургия.    Свещеникът зареди молитви и песнопения, но голямата мъка притискаше гърдите му. В гласа му звучеше тъжна нота, която се предаваше и на богомолците.

 Храмът се бе вече напълнил с богомолци. Студена пот избиваше отца Ивана, гласът му трепереше, нещо го душеше в гърлото. Богомолците долавяха мъката му, която се предаваше и на тях.

 Утринната беше към своя край. През големите сводести прозорци слънцето проникна в Божия дом. Свещите ронеха жълтите си сълзи по каменния под.

 Когато отец Иван запя славословието, неочаквано сред богомолците се отдели момък с приветливи очи и пристъпи към свещеника. Този трепна и погледна непознатия. Нещо, като че го подсети.

 - Знаеш ли да пееш?

 - Да, - едва чуто продума момъкът и пое ръката на свещеника, та я целуна.

 Тежък товар се свлече от гърдите на отца Ивана. Литургията ще бъде отслужена!

 И тя започна. Едно „амин", изпято от непознатия певец, беше достатъчно да ободри и пробуди радост у богомолците и служещия свещеник. Десетки погледи се отправиха към неизвестния млад човек. Заслушаха се богомолците в хубавото му пение, унесоха се в молитви. Сам пееше човекът, но на тях се струваше, че слушат многогласен хор.

 - Кой ли е този певец? - недоумяваха.

 Беловлас старец, който в трона си непрекъснато премяташе черните зърна на броеницата си, следеше с радостно лице певеца и му се чудеше.

 - Златни му уста! И дядо Коста пее, ама туй момче от Бога е дарено. Да ти кажа, свато - пришепваше той на съседа си, - все съм ходил по църквите, и на Рилския манастир, и в Троянския, и в града, ама такова пение за пръв път чувам. Бог да го поживи, че дойде!    Песента се носеше плавно, трепетно. Кандилата тихо трептяха със златните си пламъчета от иконостаса.

 Смълчани, Божиите угодници слушаха ангелската песен на непознатия. Цялата църква се беше обърнала в молитвен слух, устните беззвучно пригласяха, груби ръце осеняха с кръст гърдите.

... И... же... xe... py... ви... ми... - тихо, проточено, като далечно ехо, идващо от планински усои, заплава из въздуха. После зашумя, заклокочи като пълноводен поток и песента отекна високо под сводовете. От олтара запя кадилницата на отца Ивана. Бели облачета ароматен тамянен дим политнаха над сведените глави на богомолците. Като ангели. Невидима ръка привлече сърцата на всички и ги скупчи в общо чувство - сладко, радостно. Всичко се изпълни с песен.

 - От... ло... жи... и... им... по... пе....че.... ни... е... - Чезнат земните грижи на богомолците. Сълзите пресъхват. Омразата е стопена. Всички се чувствуват родни, близки, деца на Бога... И когато свещеникът, на Великия вход, мина тържествено със светите Дарове, почувствуваха като че ли с него мина Сам Господ…

 Богослужението свърши. Отец Иван започна проповед за силата на православната вяра и за нейната вечност. Като говореше, подири с поглед певеца - да му прелее благодарственото си чувство. Но певецът го нямаше. Никой не бе забелязал кога и как бе напуснал църквата.

 След службата свещеникът попита църковния касиер:

 - Дядо Койчо, кой беше този млад човек, който днес ни пя?

 - И аз не знам, отче. Но ми се струва, че сам Бог ни го изпрати. Как щеше да служиш без него?... Днес имахме певец - въздъхна старецът, но... кой ще ни пее занапред?.....

 - Защо? Че нали си имаме дядо Коста! - издума свещеникът, но сам като че ли не бе уверен в думите си.

 - Дядо Коста... Бог да го прости... Преди малко съобщиха, че починал в болницата.

 Отец Иван зина да каже нещо, но не можа. Мъка заседна в гърлото му, задуши го, едва преглътна и се задави в сълзите си...

Иконом Райко С. Питропски

Източник:

„Църковен вестник”, бр.12/21.03.1965 г.

стр.7-8