С него имах удоволствието да се запозная през далечната вече 1985 година. Тогава дядо Вельо беше на около 77-78 години, така и не го попитах кога е роден. Иначе беше миловиден старец, тих и много добродушен по характер! Жалко, че хората като него се срещат все по-рядко в днешно време...
Въпреки годините си, дядо Вельо беше подвижен, не се застояваше на едно място. Имаше си свой, собствен „график”, който строго спазваше. Графикът му беше такъв, че във всеки един ден от седмицата, той ходеше от Бачиище до някое от селата наоколо. А от къщата му до някои от тези села, разстоянието не беше никак малко. Селата Липинци, Чепърлинци и Беренде извор отстоят на около 2-3 км, Калотина-Селото на 4 км, а Калотина-Спирката на 7 км! Но старецът ги изминаваше с учудваща лекота за годините си. Та при едно такова посещение на с. Липинци, аз, както вече споменах, се запознах с него. Жалко, че не си записвах интересните истории, които дядо Вельо разказваше. А беше толкова сладкодумен, че разговаряйки с него, човек не усещаше как времето минава бързо. Спомням си бегло една история, която се е случила с него, когато е бил много млад. Ето какво ми разказа той:
Било е някъде през двадесетте години на миналия век. Тогава дядо Вельо е бил съвсем млад, едва попрехвърлил двадесет годишна възраст. В деня, когато се е случила тази история, той е пасял стадо с овце на ливадата между Бачийще и Чепърлинци. В един момент вижда, че откъм близката гора излизат двама души, които са били в ловджийски дрехи и с пушки на рамо. Скоро двамата непознати стигнали до него. Заприказвали се. Единият от ловците започнал да разпитва дядо Вельо кой е, откъде е, има ли си семейство, как живее и т.н. На дядо Вельо му се сторило, че някъде е виждал този човек, който го разпитвал за тези нормални, житейски неща. Само не можел да се сети къде го е виждал. След като си поприказвали хубаво, ловците си взели довиждане с него. Този, който разговарял с него, бръкнал в джоба си, извадил портфейл и му дал сребърна монета. Дядо Вельо му благодарил и прибрал монетата. Така се разделил с непознатите, които продължили пътя си. След като се скрили от погледа му, дядо Вельо извадил монетата и започнал да я разглежда. И в този момент целия изтръпнал! На едната страна на монетата бил образът на непознатия ловец, с когото си били говорили допреди минути! Едва сега, дядо Вельо се сетил, че това бил цар Борис III ...
Жалко, че не си спомням други интересни истории, които съм чувал от него. Как не съм се сетил да ги запиша ... Съвсем бегло си спомням, че ми е разказвал как след унизителния Ньойски договор (1919 г.), когато в района на село Липинци идва комисията, която трябва да определи откъде да мине границата със Сърбия, един от членовете на комисията, български офицер е предотвратил още по-голямото ощетяване с територия на България. Доколкото си спомням от интересния разказ, село Липинци е трябвало според сърбите в комисията да попадне в тяхна територия. Но нашият офицер (той не си спомняше името му), който е бил доста буен по характер, не е допуснал това! И наистина, голяма част от землището на селото сега е в територията на Сърбия, но Липинци остава в пределите на България.
С това привършвам разказа си за дядо Вельо, този истински българин. Жалко, че крайграничните села, не само в района на Калотина се обезлюдяват със страшна сила. Но това е друга тема...
Публикации за с.Калотина и с.Липинци във...
ИЗЛОЖЕНИЕ ЗА СЪСТОЯНИЕТО НА СОФИЙСКИЯ ОК...