Когато сме направили нещо милион пъти и сме се провалили милион пъти вече не мислим, че сме способни да го направим както трябва.И може би не искаме.НЕ ВЯРВАМЕ. Ако вярвахме нямаше да се предадем, нямаше да се вглеждаме в белия лист и да се молим на място на многоточието на изникнат желаните думи, нямаше да се чувстваме като губещи.През последните седмици рабрах, че НЯМА НИЩО НЕВЪЗМОЖНО СТИГА ДА ПОВЯРВАМЕ с цялото си същество.Неслучайно когато сме изправени пред смърта решаваме да се изповядаме или да се молим.Защото въпреки всичко,въпреки всички лоши неща, които има и ще има в света, ние вярваме, че има нещо отвъд неприятните неща.Вярваме в нещо невиждано досега.
Преди известно време по време на олимпийските игри гледах едно състезание по бягане.Там участваше човек с увреждане.Вместо крака имаше протези.Гледах го и си мислех как може да го прави, как има сили да го прави.Човека спечели.Наградиха го.Не че мисля,че един медал му е била истинската награда.Никога няма да забравя изражението му като финишира.Лицето му беше изопнато от усилията, гърдите му се надигаха и спускаха насечено.Но очите му...Те казваха:


                                                 "Успях.Повярвах и успях."

Покрай всичко, което се случва и може да се случи ИМАМЕ НУЖДА да повярваме.
В семейството си.
В приятелите си.
В себе си.



                                                                                                              РС